Книга Судии

Тема в разделе "Университет", создана пользователем Благо, 19 окт 2009.

  1. TopicStarter Overlay

    Благо Учаcтник

    • Участник
    Рег.:
    01.02.2007
    Сообщения:
    39
    Симпатии:
    0
    Репутация:
    0
    Оффлайн
    Книга Съдии Израилеви

    Хронологически Книга Съдии се отнася за периода от завоюването на Балканския полуостров в Книга Иисус Навин, до Книги Царства. Самите Книги Царства започват с пророк Илия и Самуил и продължават с описание за царуването на израилските и иудейски царе. Нанесено на традиционната българска история тези събития се отнасят от хан Аспарух, до цар Самуил. Можем да кажем, че Книга Съдии съставена от три части: 1. Въведение (1:1 – 2:5); 2. Основна част (2:6 – 16:31); 3. Две приложения – странствуването на Дановото коляно и основаването на светилището на Дан (17 – 1 и войната с Вениаминовото коляно като наказание за престъплението в Гива (19- 21).
    В първата част се разказва за следващите завоевания от колената на Израил на Обетованата земя. След смъртта на Иисус Навин първата война започва да води коляното на Иуда, заедно с това на Симеон срещу все още непокорените градове в Тракия. Първият паднал град е бил Везес (Вризис (Бунархисар). След него пада Иерусалим на Иуда. Понеже тези събития са много по-съвремени от Евангелските, тук под Иерусалим иудейски вече разбираме Филипопол. След Филипопол пада Хеброн (Одрин), Давир (Проват), Цефат, наречен Хорма (Скафида, Димчево, на Мандренското езеро, Хорма). Завоеванията на черноморските брегове продължават, като последователно падат Газа (Созопол), Аскалон (Василико, Царево), Екрон (Ранули) и Азот (Аетос, Айтос). Вениаминовите синове не изгонили жителите на Иерусалим (Иевус, София) и софийските жители остават да живеят заедно с тези на Вениамин. В североизточна България завоеванията се осъществяват от колената на синовете на Иосиф - Манаси и Ефрем. Те обсаждат град Ветил (Велико Търново). След като доста време обсаждат неуспешно града, те прибягват до предателството на един продавач на храни. Той отваря вратите на града срещу обещанието да не бъде убит заедно с целият си род и така е превзет град Велико Търново. Този сюжет се е запазил в народното предание на града за падането му под турско робство. Има легенда, че Град Велико търново е паднал на 17 юли 1393 година заради предателството на един евреин – Лазар Коен. Въз основата на тази легенда Иван Вазов написва стихотворението си „***в гроб”:

    ***в гроб

    Иван Вазов

    Издайство, измяна позорна
    пропусна врага в крепостта
    и Царевец як след упорна
    отбрана потъна в кръвта

    Бранители храбри паднаха
    под турския кръвнишки нож,
    палатите царски пламнаха,
    огряха зловещата нощ.

    На утрешний ден пред пашата
    евреин се мръсен яви
    целуна му робски полата
    и с вид горделив заяви:

    Преславний войводо, сполучих
    услуга да сторя на вас.
    Аз портата таз нощ отключих
    и Царевец в твоя е власт

    Паша милостиви: награда,
    А, ти ли бе хитрия жид?
    Велика награда се пада
    на подвига твой бележит.

    Избягаха гадове смрадни,
    остана издайника сам.
    Затрупан с камъни хладни,
    с храчки,проклятия и срам.

    В Малка Скития (Добруджа) полуколяното на Манасий не изгонва жителите на Бетсан (Селина, Сулина)), наречена още и Скитопол, на Дор (Тулица, Тулча), Таанах, (Ектанах Остр. – Констанция, Кюстенджа), Мегидон, Меедони (Никостомо). В Загоре (Газер) коляното на Ефрем също не изгонва местните жители и остава да живее с тях. По същият начин постъпват и коляното на Асир, които живеят в Епир, днешна Албания. Те заживяват съвместно с жителите на Ако (Акхорей – Кроя, Круя), Дор (Дори – Драч), Сидон (Дулциний, Улцин), Ахлате (Белград), Хелба (Албанону Елбасан), Рехов (Корфу) и други. В Косово, където е било настанено коляното на Нефталим (Метохия) също не били унищожени заварените жители на големите градове. На територията на Израил останали съвсем малко аморейски (ромейски) градове незавладяни от дванадесетте колена.
    Втора глава има нещо, което е направило впечатление на Фоменко и Носовски и то е името на топонима Бохим:

    [2:1] Дойде Ангел Господен от Галгал в Бохим (и във Ветил и при дома Израилев) и (им) каза: (тъй говори Господ Аз ви изведох от Египет и ви въведох в земята, за която се клех на отците ви, (че ще ви я дам,) и казах: "няма да наруша Моя завет с вас довека;
    [2:2] вие пък не влизайте в съюз с жителите на тая земя; (на боговете им не се кланяйте, идолите им строшете,) жертвениците им съборете". Но вие не послушахте гласа Ми. Защо сторихте това?
    [2:3] Затова казвам: (няма вече да преселвам тия люде, които исках да изгоня,) няма да ги изгоня от вас, и те ще бъдат примка за вас, а боговете им ще бъдат мрежа за вас.
    [2:4] Когато Ангелът Господен каза тия думи пред всички синове Израилеви, народът дигна голям писък и заплака.
    [2:5] Поради това и наричат онова място Бохим *. Там те принесоха жертва Господу.

    Фоменко и Носовски локализират град Бохим, като използват една стара ръкописна библия от библиотеката на българската патриаршия в София:

    "Вторая глава книги Судей в современном синодальном переводе на русский язык начинается словами:
    "И пришел Ангел Господень из Галгала в Бохим [и в Вефиль и к дому Израилеву] и сказал [имъ]..." (Судьи 2:1) [119], с.231.
    Зададимся вопросом. Что такое Бохим, о котором говорит книга Судей? Из текста Библии ясно, что речь тут идет о каком-то месте или городе в "земле обетованной". Но о каком именно?
    В современной Палестине где, следуя скалигеровской версии истории, помещают библейскую "землю обетованную", никакого Бохима нет. По крайней мере, в начале нашего столетия его там еще не было, поскольку библейские справочники того времени [95], [120], никакого отождествления для библейского Бохима в современной Палестине предложить на могут.
    Но оказывается, что в некоторых старых Библиях это место книги Судей звучит несколько по-другому. Вместо загадочного Бохима стоит хорошо известный в европейской истории город и область Лакедемон. Однако хорошо известно, что Лакедемон находился отнюдь не в каменистой пустыне в окрестностях Мертвого моря, а на полуострове Пелопоннес [121], с.887. То есть - на юге современной Греции. По сообщению "античного" географа Страбона, другое название Лакедемона - Спарта: "один и тот же город назывался Лакедемоном и Спартой" [121], с.422.
    Вот как читается начало второй главы книги Судей в рукописной болгарской Пшинско-монастырской Библии:
    "И възиде а[н]гг[е]лъ г[осподе]нъ от Галгалъ къ ЛАКЕДОМОНУ и къ Ветилю и къ дому Исра[еле]ву и рекъ [к] ним: ..."
    Отметим, что Пшинско-монастырская Библия считается одной из самых старых рукописей Библии, имеющихся сегодня в болгарских библиотеках. Она не опубликована, однако один из авторов настоящей книги (Г.В.Носовский) летом 1998 года имел возможность ознакомиться с этой рукописью во время своего пребывания в Софии.
    Пшинско-монастырская Библия представляет собой рукописный сборник библейских книг от Бытия до Руфи. Она хранится сегодня в городе Софии в Болгарии в Историко-археологическом музее при св. Синоде. Номер хранения рукописи - 351. Описание рукописи дано в книге протоирея Ив.Гошева "Стари записки и надписи. Связка трета", София, Придворна печатница, 1935, страницы 16-18, на болгарском языке. Датируется эта Библия якобы XVI веком. На самом деле, скорее всего, она написана не ранее начала XVII века и действительно является одним из старейших списков Ветхого Завета. Отметим, что в этой Библии присутствуют далеко не все ветхозаветные книги - лишь начало Ветхого Завета от Бытия до Руфи.
    Итак, СОГЛАСНО ОДНОЙ ИЗ СТАРЕЙШИХ СЛАВЯНСКИХ БИБЛИЙ, БИБЛЕЙСКАЯ ЗЕМЛЯ ОБЕТОВАННАЯ ВКЛЮЧАЛА В СЕБЯ ЛАКЕДЕМОН, ТО ЕСТЬ СПАРТУ. Что совершенно не укладывается в привычные сегодня скалигеровские представления о локализации библейских событий якобы в окрестностях Мертвого моря. Но идеально соответствует нашей реконструкции, согласно которой завоеванная Моисеем и Иисусом Навином библейская "земля обетованная" - это Балканы и Южная Европа. Частью которой является полуостров Пелопоннес с городом Лакедемоном или Спартой. Напомним, что согласно нашей реконструкции, библейское завоевание "земли обетованной" происходило в XV веке н.э. и хорошо известно в европейской истории. Это
    - османское = атаманское завоевание."

    Интересното тук е, че Фоменко и Носовски по независим път стигат до „Балканската следа” в изследването си върху Библията. Чудно ми е само това, как те, с този прекрасен екип с който работят, не са доразвили тази теза. Или има една вероятност, да са я развили, но да не са искали да публикуват техните резултати.
    Нека сега да се опитаме да открием кой са съдиите на Израил. Като време то би трябвало да ги търсим непосредственно около и след падането на България под турско робство. Идването на Моисей и Иисус Навин на Балканите са дублирани в нашата история няколко пъти. Веднъж като завладяването на Балканският полуостров от армиите на Александър Македонски. Втори път това са т. н. „готски нашествия”. Трети път е идването на „прабългарите” начело с хан Аспарух и четвърти – падането на България под „турско” робство. Последното събитие е най-близко до нас и затова е най-реално, а останалите са само негови дубликати за удължаване на историята ни.

    Ето и списъка на израилевите съдии:

    1.Готониил, Кеназов син, по-малък брат на Халев, на който се паднал Хеброн при подялбата на завоюваните от Иисус Навин територии. Той освобождава навярно Иудиното коляно, което е било 8 години под робството на Хусарсатема.

    [3:8] Тогава Господ се разгневи силно против Израиля, и ги предаде в ръцете на Хусарсатема (Йоан VІ Кантакузин) , месопотамски цар, и синовете Израилеви робуваха на Хусарсатема (Кантакузин) осем години.
    [3:9] След това синовете Израилеви викнаха към Господа, и Господ издигна за синовете Израилеви спасител, който ги избави, - Кеназовия син Готониил (Момчил войвода) , по-малък брат Халевов.
    [3:10] Върху него беше Дух Господен, и той беше съдия на Израиля. Той излезе на война (против Хусарсатема), и Господ предаде в ръцете му месопотамския цар Хусарсатема (Кантакузин), и ръката му надви на Хусарсатема (Кантакузин).
    [3:11] И земята беше спокойна четирийсет години. И умря Готониил (Момчил войвода), Кеназовият син.

    Първият съдия на Израил е бил Момчил войвода:

    http://bg.wikipedia.org/wiki/Момчил_войвода

    Той царува в град Ксанти и „умира” според Т. И. на 7 юли 1345 г. Но според Книга Съдии той става „съдия” владетел в Израил и царува 40 години. На кой да вярваме? На Библията ли, или на историците, които обикновено са били врагове на България? След 40 години започва историята на вторият съдия на Израил. Тогава, на 15 юни (28 юни по Григорианския календар) 1389 г. се извършва Косовската битка, позната ни като „Видовден”:

    http://bg.wikipedia.org/wiki/Битка_на_Косово_поле

    Тук някъде трябва да търсим и вторият описан „съдия” на Израил, около който съществува една подробност. Става въпрос за Аод и необичайното убийство на Еглон, който заробва народа на Израил за 18 години:

    2.Аод, син на Гера, Иеминиев син.

    „[3:12] Синовете Израилеви почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа, и Господ даде сила на моавския цар Еглона (султан Мурат І) против израилтяните, задето те вършиха зло пред очите на Господа.
    [3:13] Той събра при себе си (всички) амонитци (банатци) и амаликитци (влашко), потегли и порази Израиля, и завладяха града на Палмите (грады финически-Остр.) (Дунавски градове).
    [3:14] И синовете Израилеви робуваха на моавския цар Еглона (султан) осемнайсет години.
    [3:15] Тогава синовете Израилеви викнаха към Господа, и Господ им издигна за спасител Аода (Богдан), син на Гера (Юг), Иеминиев (Неманич) син, който беше левичар. И синовете Израилеви пратиха по него дарове на моавския цар Еглона (султан).
    [3:16] Аод (Богдан) си направи двуостър меч, дълъг един лакът, и го препаса под клашника си на дясното бедро,
    [3:17] (и дойде) и поднесе даровете на моавския цар Еглона (султана); а Еглон (султана) беше човек твърде пълен.
    [3:18] Когато Аод (Богдан) поднесе всички дарове и изпроводи людете, които донесоха даровете,
    [3:19] сам се върна от истуканите, що са в Галгал (лагера), и каза: царю, имам една тайна дума до тебе. Той рече: по-тихо! И излязоха всички, които стояха при него.
    [3:20] Аод (Богдан) влезе при него: той седеше в прохладната горница, която си имаше отделно. И каза Аод (Юг Богдан): (царю,) имам до тебе дума Божия. Еглон (султана) стана от стола (пред него).
    [3:21] (Когато той стана,) Аод (Юг Богдан) простря лявата си ръка, и взе меча от дясното си бедро и го заби в корема му,
    [3:22] тъй че след острието влезе и дръжката, и тлъстината закри острието, понеже Аод (Юг Богдан) не извади меча от корема му, и той влезе в задните части.
    [3:23] Аод (Юг Богдан) излезе в преддверието, затвори подире си вратата на горницата и заключи.
    [3:24] След като излезе, слугите на Еглона (султана) дойдоха и виждат, ето, вратата на горницата заключени, и си рекоха: навярно той е по нужда в прохладната стая.
    [3:25] Чакаха доста дълго, но като видяха, че никой не отваря вратата на горницата, взеха ключ и отключиха, и ето, господарят им лежи на земята мъртъв.
    [3:26] Докато се чудеха, Аод Юг Богдан) избяга, (и никой за него не мислеше,) мина край истуканите и се спаси в Сеират (Прищина).
    [3:27] А щом пристигна (в земята Израилева, Аод) затръби с тръба на Ефремова (Динарска) планина, и слязоха с него синовете Израилеви от планината, и той вървеше пред тях.
    [3:28] И им каза: вървете подире ми, защото Господ (Бог) предаде враговете ви моавци във ваши ръце. И тръгнаха подире му, завзеха брода пред Иордан (Дунав) към Моав, и не пущаха никого да премине.
    [3:29] Тогава избиха около десет хиляди моавци, все здрави и силни, и никой не избяга.
    [3:30] Тъй се усмириха в оня ден моавци пред Израиля, и земята беше спокойна осемдесет години. (И Аод (Юг Богдан) беше техен съдия до смъртта си.)”

    Това убийство е много спицифично и тези, които са запознати с историята на Балканите от този период не могат веднага да не се досетят за кои герои става въпрос. По време на битката на Косово поле, султан Мурат е убит от Милош Кобилич. Ето как става тава, според Бенедикт Курипешич, който пътувал през Балканите в 1530 – 1531 г. За съжаление оригиналът на този ръкопис е бил унищожен и това е само част от редактираното му копие през 1910 г. Въпреки това тези части, които не са представлявали заплаха за традиционната история, отчасти са предадени в този пътепис:

    „Както казах, в споменатото Косово поле се намира зидана гробница във вид на четириъгълна кула на един етаж, добре украсена с кръгъл оловен покрив. В нея е погребан осмият поред турски султан Мурад. Когато воювал с войската си против деспота, който тогава бил княз или маркграф на Сърбия, на същото това място султанът бил прободен от един стар сръбски юначен мъж на име Милош Кобилович. По-късно в историите е описано как е станало това.
    Онзи път, когато султан Мурад потеглил с военната си сила за Косово поле срещу споменатия княз или маркграф, същият деспот събрал войската си и въоражен, потеглил срещу султана с намерение да се бие с него. При деспота бил и споменатия Милош Кобилович. Кобилович бил прославен и заслужил рицар, който вършел много подвизи, за които и днес още в Хърватско и неговите предели се пеят много песни. Въпреки това той бил подозиран от своя господар деспота, че уж се договаря с враговете му и поддържа тайни сношения с тях. Но с това се вършела неправда към Кобилович, както показват и делата му. Както често се случва на този лош свят, всичко било от завис към неговата чест, че той толкова дълго, чак до старините си, преминал през толкова опастности и извършил толкова подвизи. Князът станал нещо неблагосклонен към него, не го обичал и не проявявал милост към него, както преди и както изисквали заслугите му. Старият рицар търпял дълго това отношение.
    Веднъж в бойния стан князът поканил на вечеря много млади благородници и служители на трапезата си в знак на почест, но стария рицар Кобилович оставил да стои до трапезата. Тогава старият юнак разбрал съвсем ясно какво недоверие и неприязън господарят му хранел към него. За това бил опечален и това му причинило неуписуема болка. Той замислил с голяма решителност да покаже с чест невинността си и да отмъсти на клеветниците си.
    Когато свършила вечерята, той започнал с разбито сърце да говори на своя господар маркграфа, и казал: „Господарю, не знаеш ли колко често рискувах рицарски живота си на твоя служба, срещу враговете ти; аз не извърших моите подвизи за никой друг, а ти ме остави, мене, твоя стар служител, да стоя до трапезата и оказа на младежите – които още не са видели това, което аз съм вършел – много почести за мой позор. Заради това, господарю, нека бог те пази, сега си отивам и искам да засвидетелствувам вярната си служба, за да разбереш, че съм бил много по-достоен за чест от тези, които постави на масата си; защото искам да сторя това, което те никога не са помисляли да сторят; искам да сложа край на войната ти, за която трябва да отдам живота си.
    След тези думи Милош Кобилович препуснал и отишъл в лагера на турския султан. Когато маркграфът и хората му чули това, помислили, че той ще ги нападне, и викнали след него. А когато турския султан и войниците му научили за идването на Кобилович, зарадвали се на това и помислили, че идва за добро, а и той давал вид да се мисли така. Приели го радушно, защото знаели добре за неговите похвални дела, и го завели при султана, който наредил да отиде при него. Обаче той искал да говори насаме със султана по важни въпроси. Султанът му разрешил, като мислел, че той ще му разкрие как да му помогне за победата над маркграфа. Когато останали сами, султанът вдигнал крака си, за да го целуне (такъв е бил обичаят на турските султани по това време). Старият рицар отговорил: „Колко унизително е един християнин да целува краката ти! Затова сега ще получиш наградата си.”
    След като се навел да целуне крака, Кобилович извадил камата от ръкава си и разпорил корема на султана чак до сърцето. Той заедно със стона изгубил и живота си. Настанала суматоха, рицарят дотичал до коня си и се качил на него, но въпреки това бил убит на коня. Между това до войските на сръбския деспот достигнали виковете, от които се разбрало, как той е убил султана и как заради това е бил пребит. Едва сега господарят познал своя верен служител. Турците, които загубили своя султан, се обърнали в бягство. Така деспотът и войската му, страната и населението били избавени този път от турците.”

    Маоро Орбини също описва тази случка.

    „Разбира се, отново най-пространен е Орбини (1601), който остава норма в митотворчеството - чак до сбирките на Вук Караджич от ХІХ век. Според него, Милош Кобилич е роден в Нови пазар, отгледан е от Лазар и оженен за дъщеря му Вукосава. Орбини подробно разказва за свадата между нея и сестра й Мара (жената на Вук Бранкович) и за двубоя между двамата зетьове, станал причина Милош да бъде набеден в предателство.
    Още по-детайлен е разказът за убиването на Мурад: Орбини дори спори с Халкокондил, който не приемал за вероятно еничарите да пуснат Милош в шатъра с копие. Копието, обърнато назад (славянски обичай - твърди Орбини), било само знак, че Милош е беглец от своите, а не - оръдие на убийството, извършено всъщност с нож. Дегизиран така с обърнатото копие, юнакът се преправил на предател, паднал ничком да целува краката на султана (което пък било турски обичай), извадил ножа и го намушал в корема. След това загинал. (Орбин 1968:96-9”

    http://www.ilit.bas.bg/bi/e_ivanova.html

    Името Милош Кобилевич е по-скоро нарицателно, отколкото лично:

    „Пръв съобщава име Ашък-паша заде (1484): Билиш Кобила. (Олесницки 1934:77) Раде Михальчич допуска в него игра на думи - "Билиш Куб-ила" означавало "онзи, който знае как да нанесе удар". (Mihaljcic 1989:8”

    http://www.ilit.bas.bg/bi/e_ivanova.html

    В бугарщиците присъства един герой от Косовската битка на име Юг Богдан. Той навярно е описаният герой в библията като втори израилски съдия.

    http://bg.wikipedia.org/wiki/Юг_Богдан

    Щом като открихме първите двама съдии по този начин ще търсим и останалите.

    3.Самегар.

    [3:31] След него дойде Самегар, Анатов син, който изби шестстотин души филистимци с волски остен; и той също избави Израиля.

    Малцина ще познаят под това име българският цар Иван Срацимир.

    http://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Срацимир

    Името Самегар е опит да се напише Срацимир. Антов син, а може и да се прочете и Анадов НДВ от църковно-славянския, в обратен прочит е Видин ВДН.

    4.Дебора

    [4:1] Когато умря Аод, Израилевите синове почнаха пак да вършат зло пред очите на Господа.
    [4:2] И Господ ги предаде в ръцете на ханаанския цар Иавина (Йоан V Палеолог), който царуваше в Асор (ЦАРиград); негов военачалник беше Сисара (Кесаря), който живееше в Харошет-Гоим (Прищина християнска).
    [4:3] И викнаха Израилевите синове към Господа; защото Иавин (Иоан V Палеолог) имаше деветстотин железни колесници, и жестоко притесняваше Израилевите синове през двайсет години.
    [4:4] В това време съдия над Израиля беше пророчица Девора (Доротея Българска, Дорислава), жена Лапидотова (Стефан Тръптко Котроманич);
    [4:5] тя живееше под Деворина Палма (Фуником остр. Сараево, Босна), между Рама (Сирмиум, Сремска Митровица) и Ветил (Сплит, Далмация), в Ефремова (Динарска) планина; и отиваха при нея (там) Израилевите синове да се съдят.
    [4:6] Девора (Доротея Българска) прати та повика Авиноамовия син Варака (Владко Вукович), от Кедес (Косово поле) Нефталимов (Метохиев), и му каза: Господ, Бог Израилев, (ти) заповядва: иди, възлез на планина Тавор (Богичевица, дял от пл. Проклетие ) и вземи със себе си десет хиляди души от Нефталимовите (Метохиевите) синове и от Завулоновите синове (Македония);
    [4:7] Аз пък ще доведа при тебе, при поток Кисон (р. Ситница), Иавиновия военачалник Сисара (кесаря), и колесниците му и многолюдната му (войска), и ще го предам в твои ръце.
    [4:8] Варак (Вукович) й каза: ако дойдеш с мене, ще отида; ако не дойдеш с мене, няма да отида; (защото не зная деня, в който Господ ще прати Ангела с мене).
    [4:9] Тя (му) отговори: добре, ще дойда с тебе; само (знай, че) твоя не ще бъде славата в пътя, по който ще вървиш; защото в женска ръка ще предаде Господ Сисара. И Девора (Доротея Българска) стана и тръгна с Варака (Владко Вукович) за Кедес (Косово).
    [4:10] Варак (Владко Вукович) свика Завулоновци (Македонци) и Нефталимовци (Метохийци, Косово), и подире му потеглиха десет хиляди души, и Девора (Доротея Българска) тръгна с него.
    [4:11] Тогава кенеецът Евер (Вук Бранкович) се отдели от кенейците (косовци), синове на Ховава (Косово), Моисеев сродник, и разтегна шатрата си при дъбравата в Цааним CNM (Куманово КНМ), близо до Кедес (Косово поле).
    [4:12] И обадиха на Сисара, че Авиноамовият син Варак (Владко Вукович) е възлязъл на планина Тавор (Богичевица, дял от пл. Проклетие).
    [4:13] Сисара (кесаря) събра всичките си колесници, деветстотин железни колесници, и всичкия народ, който беше с него, от Харошет-Гоим (Прищина християнска) при поток Кисон (Ситница).
    [4:14] И Девора каза на Варака: стани, понеже днес е денят, в който Господ ще предаде Сисара в ръцете ти; Сам Господ ще тръгне пред тебе. И Варак слезе от планина Тавор (Богичевица, дял от пл. Проклетие), и подире му - десет хиляди души.
    [4:15] Тогава Господ докара в смущение Сисара (кесаря) и всичките му колесници и цялото му опълчение пред Вараковия меч, и Сисара слезе от колесницата (си) и побягна пеша.
    [4:16] Варак подгони колесниците (му) и опълчението до Харошет-Гоим (Прищина – християнска), и цялото опълчение Сисарово падна от меч, та не остана ни един.
    [4:17] А Сисара побягна пеша в шатрата на Иаил, жената на кенееца Хевера; защото между асорския цар Иавина и дома на кенееца Хевера имаше мир.
    [4:18] Тогава Иаил посрещна Сисара и му рече: влез, господарю мой, влез при мене, не бой се. Той влезе при нея в шатрата, и тя го зави с покривката (си).
    [4:19] Сисара й каза: дай ми малко вода да пия, жаден съм. Тя развърза мех с мляко, даде му да пие и пак го зави.
    [4:20] Сисара й каза: стой при входа на шатрата, и ако някой дойде да те попита, и ти каже: "няма ли някого тука?", ти кажи: "няма".
    [4:21] Иаил, Хеверова жена, взе един кол от шатрата, взе и чук в ръката си, и отиде при него полекичка, та заби кола в слепите му очи, тъй че влезе в земята; а той от умора спеше, - и издъхна.
    [4:22] И ето, Варак тичаше след Сисара. Иаил го посрещна и му каза: влез, аз ще ти покажа човека, когото търсиш. Той влезе при нея, и ето, Сисара лежи мъртъв, и колът в слепите му очи.
    [4:23] Тъй усмири (Господ) Бог в оня ден ханаанския цар Иавина пред синовете Израилеви.
    [4:24] Ръката на синовете Израилеви се усилваше повече и повече над ханаанския цар Иавина, докле те най-сетне изтребиха ханаанския цар Иавина.

    „Доротея или Дорослава е българска княгиня, баниса и общосръбска кралица на Босна, като съпруга на първия общосръбски крал и бан на Босна, Стефан Твърдко I Котроманич.
    Доротея е дъщеря на цар Иван Срацимир[1] и Анна Басараб, дъщерята на влашкия войвода Николае. Родена е във Видин.
    През 1365-1369 Видинското царство е окупирано от Унгария. По нареждане на унгарския крал Лайош I Доротея, родителите й и сестра й са отведена в плен[1]. Царското семейство е държано в замъка Хумник[1]. Мавро Орбини съобщава, че Доротея не се завръща във Видин, а остава като заложница в унгарския двор, където става придворна дама на унгарската кралица[1]. По-късно крал Лайош I урежда брака ѝ за босненския бан.
    През декември 1374 в Свети Илия, близо до Нови Сад, Доротея се омъжва за бан Твърдко I Котроманич. Така тя получава титлата баниса на Босна. През 1377 година съпругът ѝ е коронован в Милешево над гроба на Свети Сава за общосръбски и босненски крал и така Доротея става първата кралица на Босна и сръбските земи.”

    http://bg.wikipedia.org/wiki/Доротея_Българска

    Следва.

Поделиться этой страницей